ЧАСТ ОТ ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ

израелският документален филм ‘Извън хватката на Хитлер’
по романа ‘Извън хватката на Хитлер’ на Михаел Бар Зоар

режисьор продуцент Нитцан Авирам
оператор Йорам Мило
български продуцент Албена Танева

На 17 април – денят, когато целият свят се прекланя пред жертвите на Холокоста, по Българската национална телевизия бе излъчен израелският документален филм ‘Извън хватката на Хитлер’ на режисьора продуцент Нитцан Авирам и оператора Йорам Мило по нашумелия в чужбина и в България едноименен роман на Михаел Бар Зоар. Премиерата се състоя на 17 януари 2001 пред изпълнилата до краен предел зала ‘София’ публика, под патронажа на председателя на Народното събрание на Република България.

Това е един филм-поклон пред паметта на 11 343 евреи от Македония и Тракия, намерили смъртта си в Треблинка, поклон пред паметта на шестте милиона евреи, жертви на Холокоста.
Болезнената и травмираща преизподня на събитията, превърнали се в най-мрачната страница от историята на човечеството нажежава завинаги понесеното чувство за вина, докосва дълбоко скътани усещания, представи и въпроси в дебрите на собствената чувствителност, превърнала се в забранена за външен поглед територия – и у българските евреи, и у българските българи.
В илюзорните мигове за възможно обединение на България през 1941 година – присъединяването на южна Добруджа и обещаваното бъдещо сбъдване на национално-романтичния блян за единение, българският цар и държавници, не допускайки нито един български войник да воюва на страната на нацисткия германски съюзник, плащат жестока цена – въвеждането на ‘Закона за защита на нацията’, създаването с декрет на българското правителство от 26 август 1942 г. на ‘Комисарството по еврейските въпроси’, а през 1943 – от т.н. присъединени земи, хитлеристката машина на смъртта да погълне повече от единадесет хиляди, без да са български граждани, евреи.
Филмът разказва за това.
Филмът разказва за спасените 48 хиляди евреи на България, евреите, които не изживяват поколение след поколение и до днес ‘комплекса на Холокоста’. Това са 9926 души в края на 1949 г., които остават тук и тук раждат децата си или онези, далеч по-многобройна част от българските евреи, които заминават в новосъздадената държава Израел и чийто ‘корени останаха дълбоко в България (…), със святата й земя’(думи на Йосиф Киосо, председател на Съюза на емигрантите от България в Израел). Това е единствената еврейска общност, която по време на Втората световна война увеличава своята численост и чиято съдба, ‘представлява забележително изключение от трагедията, която сполетя еврейските общности в Стария континент’ (Е. Барух).
Филмът разказва… Разказват участници в тези събития една история за любовта и за ужаса да грабнеш уж ‘най-необходимото’ и да се приготвиш за път за ‘никъде’, за там, където вече (до март 1943 г.) четири милиона евреи са унищожени в лагерите на смъртта. Разказват, въпреки че и за тях е било трудно да успеят ‘да се отдалечат от собствените си преживявания’, с което да нарушат мълчанието и превърнат ‘травматизма от личната болка в част от човешката история’. За това, че ‘в България никога не е имало антисемитизъм’, но е имало такива, които ‘искаха да го създадат’, че е имало официален договор за депортиране, че човешки животи са били ‘означени’ с цифри и в дълбока секретност са били подготвени влакови композиции и кораби за депортацията, че ‘евреите са органична част от живота на българското общество’ (Дан Тихон, председател на Кнесета на Израел), че за българите ‘окончателното решение’ на еврейския въпрос е съвършено непонятна доктрина. ‘Българите обичат евреите и евреите обичат българите’- казва един от героите на филма. Близо две хиляди години живеят евреите по тези земи, а в градовете на България традиционно живеят българи, турци, гърци, арменци, цигани, власи, евреи.
И оживява притчата, че всеки един спасен човешки живот е подвиг в името на хуманността или както се казва в свещения за евреите Талмуд: ‘Всеки, който спаси една-едничка душа, все едно, че е спасил целия свят’. Действащите лица на тази история са собственикът на тютюневите складове в Кюстендил, където трябва да бъдат събрани евреите и оттам натоварени във влаковите композиции, приятелят, който организира делегацията от авторитетни личности на Кюстендил, които заминават за столицата, за да се възпротивят на тайните планове за депортация, 43-мата депутати от профашисткото парламентарно мнозинство в Народното събрание, които се присъединяват към протестното писмо до министър председателя, съучениците на едно еврейско дете, които всички до един си закачат жълти звезди в знак, че нищо не ги разделя, две момчета, които изпращат до дома, ей така, сякаш между другото едно еврейско момиче в първия ден на действие на Закона за защита на нацията, защото се страхуват за нея, един висш православен свещеник, който прескача оградата на училищния двор, където са събрани пловдивските евреи, благославя събралите се и обещава: ‘няма да позволим да ви изгонят от тази страна…аз лично идвам с вас’, столичният митрополит, който обединява висшето духовенство и се възправя срещу собственото си правителство, произнасяйки от амвона анатема срещу всеки, който се опитва да ‘поробва българския дух с чужди заповеди’ – нещо, ‘което не се случва в нито една европейска държава’, евреите от столицата, които участват в откритата протестна демонстрация на 24 май, осъзнали правото си на отстояване на собствената си свобода, царят, изживяващ драмата на политическата линия, която следва, заместник-председателят на българския Парламент, единственият политик от такъв ранг в една съюзническа на Германия страна, който се обявява открито за спасяването на евреите и написва следните, ‘достойни да се изучават в училище’ слова: ‘Такава мярка е недопустима не само защото тези хора, нелишени от българското си поданство, не може да бъдат изгонвани вън от България, но и защото това би било една пакостна и с тежки политически последици за страната мярка. Тя би лепнала на челото на България незаслужено едно петно, което не само ще й тежи морално, но и политически ще обезсилва всички нейни аргументи от такъв характер, към които тя сигурно ще има нужда да прибягва в бъдещето, в бъдещите свои международни отношения. Малките народи не могат да си позволят свободата да пренебрегват тези аргументи, които, каквото и да става в бъдеще, винаги ще си останат едно силно, може би най-силното, оръжие, останало на тяхно разположение’.

За мнозина темата за ‘спасението’ отдавна е преекспонирана, което дълбоко е наранило достойнството им. Но този филм е, несъмнено, вълнуващ опит за философски срез на един феномен на предотвратяване на ‘ужасни събития с помощта на подходящо възпитание и в благоприятни политически условия’. Едно от горчивите прозрения на авторите на филма е, че ако е имало воля, ‘ако са искали да се изправят срещу Хитлер са можели да го направят’. В свой доклад германският посланик пише: ‘българското общество не разбира еврейския въпрос…не му е по природа расовият въпрос’, а друг нацистки служител казва –‘тези хора са различни, не разбират защо трябва да мразят евреите’. Историята, разказана във филма доказва тезата, че ‘не съществува и никога не е съществувал исторически процес, който по необходимост да води до геноцид’ (по думите на Йехуда Елкана), очертавайки гражданските параметри на случилото се – любовта и отговорността на едно човешко същество към друго.

М. Йорданова
(Вестник „Култура, бр. 18 (2179), год. XLV, 11 май 2001, 3)